От невежество до „енергийна ефективност“: Всички срещу културното наследство

Теодор Караколев

Енергийната ефективност се оказва най-големият враг на културното наследство

Не бива да оставяме решенията у хора, които сами си признават, че не разбират от тях

Само за няколко месеца в Пловдив, в по-голяма или по-малка степен, загубихме редица обекти, които бяха ценени и уважавани като културни ценности. Как стана така, че културното наследство се оказа врагът на всички в европейската столица на културата? Накратко – с компилация от най-обикновено невежество, липса на уважение към историята, нелепо структурирана законова рамка и търсене – твърде често по абсурден начин – на „енергийна ефективност“. И, както обикновено, с липса на диалог и бързи решения от хора, които вземат решения, макар и да „не разбират от дограма“.

Видимо е, че в последните години има известно засилване на строителството в Пловдив – не самона нови сгради, но и в ремонтите на стари. Това има своя добра стана – неподдържаните дълги години фасади с олющени фасади и опасни тераси сгради вече ще имат обновен вид. Много хора се радват на „обновяването“ на обществени сгради – т.нар. саниране на училища и детски градини, на големи постройки на различни институции, подмяна на дограми и прозорци, които правят живота на обитателите им както по-приятен, така и разходите за поддръжката им – по-ниски.

Евтиното, обаче, често излиза по-скъпо.

Твърде често в жертва на всички тези действия става културното наследство на Пловдив и България. Мнозинството такива ремонти се правят без да се вземат предвид ценните елементи и да се предвиди какво може да се запази за поколенията, и на каква цена. До този извод можем да стигнем, след като сме чули странния коментар от кмета Иван Тотев, че „не разбира от дограма“ – както мислят, вероятно и от десетки хора по веригата, отговорни за подмяната на дървените дограми на Професионалната гимназия по дървообработване и вътрешна архитектура, както и на металните профили на стълбищната клетка. Ако поне един човек по тази верига „разбираше от дограми“, то щеше да знае, че системата на стълбищната клетка е един от най-ранните и най-впечатляващи – не само в Пловдив, а и в България – примери за модернизирането на строителната практика у нас. Без преувеличение, учениците и учителите живееха в учебник по история на българската архитектура. И дори да приемем, че при дадени условия някой може да „не разбира от дограма“, то е твърде тъжно тези, от които очакваме да са най-големи специалисти да влизат в групата на неразбиращите. За съжаление така излиза – именно училището, което трябва да учи как се правят или ремонтират такива образци, няма никаква представа как се правят или ремонтират такива образци. Все едно да идете при зъболекар, който вместо да си измие зъбите, ги вади, щото така е по-лесно и евтино. Ще идете ли?

За щастие – и в същото време нещастие, тъй като случаите са инцидентни – у нас има и добри примери. Множество фирми предлагат изработване на дървени дограми със стъклопакети, които имат превъзходни топлоизолационни качества. Такива, например, са поставени Стайновата къща на Таксим тепе, която, уви, бе ремонтирана с други недостатъци, но те са друга тема. Варианти – много. Вероятно, някои от тях по-скъпи от най-евтиното, което направиха в ПГ по дървообработване.

Но, да припомним, евтиното, често излиза скъпо.

Особено що се отнася до образованието.

Ако не учим децата още от училище към отношение към градската среда – сгради, пространства, детайли по тези сгради, няма как в последствие да очакваме това отношение да им падне свише. Но изглежда отношението към историята и културата някак си попада у хора, които „не разбират“, но действат.

Понякога това примесено неразбиране с действие не е само в единични случаи, а стига до законодателни рамки, които принуждават да си унищожаваме културното наследство. То винаги е най-големият враг.

Неведнъж е ставало дума в професионалните среди, както и в медийни публикации, за страничните ефекти от Закона за енергийна ефективност, на който последна жертва стана сградата на Юг-Енерго, сега дом на EVN на улица „Христо Г. Данов“. Облицованата с камък постройка беше санирана отвън, закривайки прекрасните ѝ детайли и видим камък завинаги за пловдивчани. Нерядко коментиран факт, отново – повече в професионалните среди, и по-малко сред тези, които взимат решения и „не разбират“ – е, че използваните у нас методи за топлоизолиране всъщност имат срок на годност. За много от тях амортизацията настъпва след около 20 години, когато ще се наложи сваляне и поставяне наново на топлоизолации, а малко по-голям е и периодът на алуминиевите и PVC-дограми. С този проблем са се сблъскали вече в Германия, където в началото на 90-те е имало идентична програма за саниране на цели сгради. Но у нас явно не можем да се учим от чуждия опит.

Енергийната ефективност е чудесна цел. Да топлиш малко, но ефективно – какво по-добро, особено в град, в който имаме огромен проблем с енергията (която, изгорена под формата на дърва, после замърсява въздуха ни до рекордни нива). Уви, това се прави по най-глупав и най-евтин начин. И освен инженерно невежество, това води и до изключително лошото в град, който претендира да е „културна столица“ на какъвто и да е регион – до унищожаване на културното наследство. Исторически градове с ценни сгради – както стари, от по-ранни векове, така и по-нови, строени в миналия век – има в цяла Европа, и там успяват да се справят с енергийната си ефективност, без да си санират историята и да подменят с PVC профили културното си наследство. Може би трябва да се поучим от техния опит, бидейки вече единадесета година, поне по документи, част от Европа? И може би, от милионите за фойерверки и фанфари, може да отделим някоя друга хилядарка за нещо трайно, свързано с пловдивската култура и история? И, ако не разбираме, да питаме.